За знаците на съдбата

Този разказ можеше да бъде озаглавен и „Лятно време-без абичка, зимно време-без торбичка”.

Бяхмe планували да караме по Тур Странджа, в отсечката от Факия до Евренезово. Малко преди Лилеков баир обаче или на около 3 км от Факия, един клон се вклини между едно задно колело и дерайльора и последният биде неутрализиран. След кратко тюхкане последва връщане пеша с търчане до Факия за ново колело. Все пак беше по-добре да посъберем малко повече умора, отколкото цялото каране да умре едва започнало. А един от хората беше дошъл чак от Варна!

Гледките между Факия и Голямбуково (от тука насетне: Буково) бяха страхотни! В края на април цъфти рапицата, а буковци бяха сяли рапица. Тя па беше в зенита на цъфтежа си. А пътят минаваше точно сред полята от рапица. Страхотна красота!

Рапица между Факия и Буково

Магазинът в Буково беше порядъчно зареден. Имаше дори марули, но аз след толкова дълго чудене, че магазинерката поне три пъти ме попита какво ще искам, си купих шунка. Не, че не можеше от вкъщи нещо да си приготвя, но аз бях тръгнал за кратка разходка, 2-3 часа, не повече от 4, преку сили 5, но максимум-6... и затова си бях взел само ... два банана. Шунката и другите вкусотии ги хапнахме на пейките пред пенсионерския клуб. От там запрашихме към манастира „Свети живоприемний източник”. Това бил единственият действащ манастир в Странджа. Тинтири-минтири. Изглежда като частен дом, даже порталът му беше затворен. Около него мръсотия. А хора не се мярнаха никакви. Затова пък четириногите му пазачи се активизираха веднага щом им влязохме в полезрението. Като се замисля, добре, че порталът му беше затворен.

Гледките на юг продължаваха да са все така яки. Обаче умората у един от нас лека-полека се натрупваше.

Малко след разклона за Тракийци настигнахме човек с велосипед! Той беше даже по-малък от едновремешните балканчета, бих казал направо детски. Като го настигнахме и тримата и застанахме до него с нашите байкове, той вика: „Къде сте тръгнали с тия колелета?” Мда. Къде ли сме тръгнали ние тука да се равняваме с тебе. Човеко не беше чувал за Тур Странджа, не съм сигурен и че разбра в крайна сметка въпреки нашето обяснение. Няма значение. Важното е че на 58 години изглеждаше като на 38!

В Близнак не бях ходил от 2013 година. Тогава едвам успях да убедя магазинерката леля ти Милка, че тоя на снимката, правена две години по-рано пред кафето ѝ, дето си държи в същото това кафе, съм аз. Затова тоя път, след още 6 години, изобщо не се и опитах. Но ми беше носталгично. Заради пътуването с колела от края на август 2011 с Трите грации.

Между Близнак и Евренезово настилката отново е асфалт. Обаче първата част на пътя е много стар асфалт с дупки на надолнище. Отпуснах се аз да спускам бързо с моите тесни гуми, като от време на време подскачах върху дупките и трапчинките. Докато в Евренезово не ми се стори, че нещо трудно ми се върти задното колело. Ставам, слизам, гледам, стискам, цъкам (с език)...Вадя, помпя, гледам-змийско ухапване. Лепим първа, лепя втора лепенка...помпим...грънци. Резервна гума, естествено, не нося.

И тогава решаваме, че тоя, дето му се беше леко понасъбрала умората, ще стои в Евренезово, пък ние другите двама ще се върнем до Факия, от където третият ще иде с колата да го прибере.

Решаваме обаче да минем през Граничар, понеже от Граничар нататъка (до Буково) е асфалт. До Граничар обаче пътят беше много ...стимулиращ. Иначе супер красив и приятен. Дори МУХИТЕ, които се бяха появили около Тракийци и ни тормозеха на всеки баир, тука ги нямаше. Дали заради следобедния час, дали заради това, че в тая зона (още) не виреят, не знам, но беше яко. Минахме няколко рекички и една река, която се беше маскирала като язеро. Обаче никъде не се намокрихме. Или поне половината от нас. Между тях, естествено, имаше порядъчни издигания и спускания. Даже имаше едно спускане, малко преди Граничар, дето и ходешката не можеш да го минеш. Максималната височина, която достинахме, беше там някъде, 400 метра над морето.

От Граничар към Кирово се стига с едно яко спускане по гладък асфалт, където стигнах 50 км/ч. Сетне към Буково също е чисто спускане, само дето асфалтът не е толкова добър, както на предишната отсечка, но пък закърпен в най-критичните участъци. Излишно е да отбелязвам, че гледките и от тази страна също бяха много яки, но все пак ще го отбележа. Отбеляз!

Тука някъде започна да се усеща вечерният хлад и се сетих, че тоя, дето ни чака в Евренезово, ще умре от студ. Защото той също беше излязъл за една дву-тричасова разходка и не беше предположил, че ще му трябва „абичката” от първото изречение. За негов още по-голям ужас в селото нямало и магазин, от който да си купи 1-2-3-4 бири или цигари, та се наложило да „муфти” някакъв циганин за фасове, който преминавал от там с колелото си.

Иначе маркировката по трасето на Тур Странджа на изток, в посока Факия-Евренезово, е безупречна и няма нужда от навигации! Благодарен съм и на С., че ме пусна аз да карам към Факия, въпреки че моята гума беше спукана.

Та така...понякога съдбата ни дава знаци. Някои неща не ни се удават много лесно, абе направо всичко си върви наопаки (Останалите участници са имали и спукана гума на колата в Бургас, а и други ядове с едното колело). Явно не трябва да се инатим и просто да приемем, че не сега е правилният момент. Почти винаги най-фаталните случки са резултат от натрупване на многобройни малки грешки, които сами по себе си не биха довели до значителен проблем. Просто трябва да се научим да разпознаваме тези нишани на съдбата.